Новини

Кастинг за ролята на Холи в „Закуска в „Тифани“, реж. Диана Добрева

6 юли 2020, 13:03

Драматичен театър-Пловдив обявява кастинг за ролята на Холи в „Закуска в „Тифани“, реж. Диана Добрева. Кандидатите да са до 28-годишни, професионални актриси или студенти в специалност „Актьорско майсторство“, трети или четвърти курс.

Кастингът ще се проведе в два кръга. За първия очакваме Вашите документи на dtp@dtp.bg – професионална биография и две снимки – в близък план и в цял ръст. Крайният срок е 9 юли до края на деня. Само одобрени по документи кандидати ще бъдат поканени на втори кръг, който ще се проведе на 13 юли в Камерна зала на театъра. Задължително изискване е кандидатите да научат наизуст приложения диалог, а монолога – по възможност.

 

ПЪРВИ ТЕКСТ

ХОЛИ. /Прекрачва перваза и влиза в апартамента на Труман./

Насадих се с ужасен човек. Много е миличък, но започне ли да се налива – става звяр! Най

мразя мъжете да хапят. /Смъква трикотажната роба от рамото си, за да покаже къде е

ухапана./ Съжалявам, ако съм Ви стреснала. Но онзи стана невъзможен и се измъкнах през

прозореца. Сигурно мисли, че още съм в банята. Нищо. Ще капне и ще заспи.

Спокойно може да ме изхвърлите, ако искате. Не е малко нахалство да нахълташ така в чужда

стая. Но вън е адски студено. Тук изглежда тъй уютно. Приличате на брат ми Фред. Имате ли

нещо против да Ви наричам Фред? Сигурно ме мислите за много нагла.

ТРУМАН. Ни най‑малко.

ХОЛИ. Всички го мислят. Нямам нищо против. Дори е много удобно. /Сяда на едно от

паянтовите кресла с червен плюш, свива крака и оглежда стаята с присвити очи./ Как живеете тук? Та това е стая на ужасите!

ТРУМАН. О, с всичко се свиква!

ХОЛИ. Не и аз. Никога с нищо не свиквам. Който свиква с едно или друго, все едно че е вече

мъртъв. Какво правите по цял ден?

ТРУМАН. Пиша.

ХОЛИ. Винаги съм мислила, че писателите са старци. Хемингуей стар ли е?

ТРУМАН. Четиридесет и няколко, струва ми се.

ХОЛИ. Не ме вълнуват мъжете под четиридесет и две години. Една идиотка все ми повтаря,

съм имала едипов комплекс. Глупости! Просто съм се научила да харесвам по‑възрастни мъже

и това е най‑голямото ми постижение в живота. Колко годишен е Съмърсет Моъм?

ТРУМАН. Не съм сигурен. Шестдесет и няколко.

ХОЛИ. И това не е зле. Никога не съм спала с писател. Вие истински писател ли сте?

ТРУМАН. Зависи какво разбирате под „истински“.

ХОЛИ. Плаща ли Ви някой за това, което пишете?

ТРУМАН. Още не.

ХОЛИ. Аз ще Ви помогна. Понеже приличате на брат ми Фред. Само че сте по‑дребен. Не съм го

виждала от четиринадесетгодишна – откакто изчезнах от къщи, тогава той вече беше близо

метър и деветдесет. Другите ми братя бяха горе-долу Ваш ръст, завързаци. Фъстъченото масло

направи Фред толкова висок. Всички го смятаха за умопобъркан, дето така се тъпчеше с

фъстъчено масло. Само това го интересуваше, фъстъчено масло и коне. Но изобщо не беше

побъркан, а много миличък, просто разсеян и ужасно бавен; за трети път повтаряше осми клас,

когато избягах. Клетият Фред. Не знам дали във войската дават повечко фъстъчено масло.

Което ме подсеща, че умирам от глад.

 

ВТОРИ ТЕКСТ

 

ХОЛИ: Не че щяха да ми дадат ролята: нито щяха да ми я дадат, нито пък аз бих я изиграла

свястно. Ако се чувствам виновна, то е, защото го оставих да си мечтае за разни неща, докато аз

ни най‑малко не мечтаех за тях. Беше ми съвсем ясно, че няма да стана кинозвезда.

Твърде трудно е; ако си интелигентен, цялата работа пък е много притеснителна. Нямам

достатъчно подчертан комплекс за малоценност: ако си кинозвезда, трябва да си напомпан

като автомобилна гума с чувство за собствена значимост, а всъщност звездата не бива да има

никакво свое „аз“.

Не казвам, че не искам да съм богата и прочута. Това е включено в програмата ми и някой

ден ще стане; но не искам да си губя индивидуалността. Искам да съм си пак аз,

когато някоя прекрасна сутрин се събудя и отида да закусвам в „Тифани“. /Оглежда се./

Котаракът ми пак се е изгубил. Горкичкият! Навярно защото си няма име. Малко е неудобно да

е без име. Но аз нямам право да го кръщавам: ще почака, докато си намери истински

стопанин. Открих го случайно при реката, но не сме си никакви. Той си е той, аз съм си аз. Не

искам да имам нищо мое, докато не си намеря мястото. Дори не знам къде е то! Но знам как

изглежда. Прилича на „Тифани“. Не че давам пет пари за скъпоценности. Брилянти – да. Обаче

е липса на вкус да носиш брилянти, ако нямаш четиридесет; а дори и тогава е рисковано. Те

стоят добре само на много стари дами. Бръчки и кости, бяла коса и брилянти – нямам време да

чакам. Но не затова все си мисля за „Тифани“. Слушай. Нали ти са познати дните, когато те

хващат лошите чернилки? Не когато се виждаш напълняла или е валяло дълго. Тогава си кисел,

и толкова. Говоря за лошите чернилки,  които наистина са ужасни. Боиш се и се потиш, ставаш

вир вода, а не знаеш от какво се боиш. Усещаш, че ще ти се случи нещо лошо, но не знаеш

какво. Ръсти смята, че трябва да пуша марихуана, но от нея само се кикотя. Открих, че е

най‑добре да взема такси и да отида в „Тифани“. Тишина. Достолепие. Нищо ужасно лошо не

може да ти се случи. Само любезни хора с елегантни костюми и онзи прекрасен мирис на

сребро и на портфейли от алигаторска кожа. Ако можех да си намеря място за живеене, което

да ме кара да се чувствам като в „Тифани“, веднага бих си купила мебели и щях да дам някакво

име котарака. Мислила съм си, че може би след войната двамата с Фред… Веднъж бях в

Мексико. Чудесна страна за отглеждане на коне. Видях едно място близо до морето. Фред

много разбира от коне. Вие разбирате ли от коне?

This post was written by Деница Димитрова