Пиесата „Ръкомахане в Спокàн“ е на световния майстор на съвременната черна комедия Мартин Макдона, номиниран за „Оскар“ за 2023 за сценария и режисурата на „Баншите от Инишерин“.

В невероятните събития на сцената един човек е твърдо решен да открие собствената си ръка, отрязана преди 37 години. В хотелска стая като клетка от зоологическа градина, изхвърлена вън от света, той се сблъсква с абсурдни хора и всичко трябва да се реши от свещ, горяща бавно над туба с бензин.
Спектакълът на Елица Йовчева е забавен и горчив едновременно, изпълнен с мрачна поетичност. Чрез черния хумор актьорите строят мост над пропастта между това, което са, и онова, което им вменяват, че трябва да бъдат.

По изричното настояване на автора в спектакъла взима участие Емануел Кабанга - момче от Ангола, дошло да учи корабоводене в България, а ненадейно се озовава на сцената на първия професионален театър в България.

„Ръкомахане в Спокан“ е черна комедия за самотата на съвременния човек.

ОТЗИВИ

"Забравете всичко, което някой се е опитвал да ви обясни за „Ръкомахане в Спокан“ преди
премиерата на спектакъла снощи в Драматичен театър – Пловдив.
Каква ти черна комедия… Това е една светла комедия!
Персонажите на Добрин Досев, Тодор Дърлянов, Мария Сотирова и Емануел Кабанга уж са измет, а ти стават близки
– защото всеки от тях си ти: когато търсиш и не намираш; когато искаш свобода,
а тя е заключена с белезниците на чужди очаквания; когато копнееш да си високо, а слизаш по аварийната стълба на собствения си живот.
„Ръкомахане в Спокан“ на Елица Йовчева е плесница за предразсъдъците кой какъв е. С езика на улицата, с усмивка и с едно хип-хоп парче на португалски води там, където не е нужно да се правиш
на друг, защото можеш да бъдеш себе си. И вече не си сам. Трима актьори, едно цветнокожо момче със симпатичен анголски акцент и сам неоновият Бог те държат за ръка – ръката, която си мислел за изгубена.
„Господ възвисява унижените, така че не се притеснявам“. Вече не."
Размисъл върху неистовия стремеж за връщане към смисъла.
Реакция срещу крайните социални настроения, в които емпатията е полъх от нещо, забравено отдавна.
Зов за спасение от дребнавостта, пошлостта, наркотичната зависимост, агресията, автоагресията, расизма, дискриминацията, хомофобията.
Но най-вече Вяра в Изкуството и Прошката като единствено спасение от клетката на отчуждението.