Дани и дълбокото синьо море

от Джон Патрик Шанли

110 Минути

Участват

Каталин Старейшинска , Георги Гоцин

Постановъчен екип

режисьор Ованес Торосян
превод Параскева Джукелова
сценография и костюми Маргарита Данчева
музика И.М.А.
хореография Станислав Генадиев
видео Елена Николаева
фотограф Георги Вачев

Описание

Номинация за награда „Аскеер 2017“ на Каталин Старейшинска в категория „Изгряваща звезда“
Награда за женска роля от фестивала на малките театрални форми във Враца – Каталин Старейшинска

„Тази пиеса е посветена на всеки в Бронкс, който ме е ударил или целунал, и на всеки, когото аз съм ударил или целунал.“ – Джон Патрик Шанли

Авторът на „Дани и дълбокото синьо море: Танц на апашите” е световноизвестният Джон Патрик Шанли – носител на Оскар за филма „Лунатици“ с Шер и Никълъс Кейдж, с награди Пулицър и Тони за пиесата „Съмнение”. Постановката на Ованес Торосян е премиера за Шанли на българска сцена.

Пиесата ни пренася в Бронкс, най-опасния квартал в Ню Йорк, където авторът е израснал. Главните герои в тази трагикомедия са момче и момиче, отхвърлени от обществото, крайни и опасни, стигнали до ръба на „дълбокото синьо море“, а какво се крие там могат да разберат само при челен сблъсък с другия.  Танцът на апашите (La Danse Apache) е стихиен танц за двама, изпълнен със сцени на насилие, произхождащ от парижката ъндъргаунд култура от началото на 20 век. Не случайно Ню Йорк Таймс определя взаимоотношенията на героите в тази история като „кикбоксово па де дьо”: “Пиесата е като да седиш до ринга и да гледаш мач на живот и смърт, който завършва с нежна прегръдка.“ – Ню Йорк Таймс

„Тя (пиесата) е експлозивно, дълбоко изследване на отчуждението и изкупителната сила на любовта.” – Ню Йорк Дейли Нюз

„Изключително забавна, ужасяваща, изпълнена с въображение, хипнотизираща пиеса, крайно различна от традиционните любовни истории.“ – Драма-лог

Режисьорът Ованес Торосян за пиесата:
„Основната тема, която ще изследваме, са причините, поради които се превръщаме в маргинали. Стигайки до дъното, давайки си  шанс всеки ден за новия ден. Съвременният човек е затворен в резерват. Свободата ни е взета. Да, като че ли ние решаваме и се разполагаме с животите си, но реално не е така. От прекалено много неща сме зависими. Включително и нематериални като минало, бъдеще и настояща среда. Средата ни определя. Добре, а къде е отговорът тогава? Кой отговор? Да стоим безмълвни или да крещим? Понякога на глас, понякога вътре в нас. Изходът – бунт , разпад, депресия, алкохолен делириум. А може би има спасение, някъде в „Дълбокото синьо море“.

Катерина Георгиева, театровед:
Спектакълът „Дани и дълбокото синьо море“ е като цитат на Норман Мейлър за „По пътя“ на Керуак – глътка чист въздух в напоеното от нафталин и излишни декори театрално българско пространство. Диша, пулсира, илиза пара, превръща въздуха в нажеженост от думи и действия и то толкова естествено, че за миг човек забравя къде е попаднал. Героите на Георги и Каталин са плътни и ярки, те са като необходимата истина, изречена от някой луд на улицата. Необходимата театрална ситуация във време, в което театърът се пресича с всички други изкуства, творците са прекалено суетни, а животът се превръща в имитация, лайкване и тагване. Пинг-понг репликите между Дани и Роберта дълго ще оглушават сладникавите клишета и ще ни бъркат в джобовете със смях, за да изкарат от там малко нешлифована човешка емоция.

Режисьорът Ованес Торосян ни докарва историята на двамата млади нюйоркчани директно от мястото на събитието – Бронкс – прашен, подземен, безнадежден, омърсен и безцелен. Вдишваме го чрез задъханото им и грубо говорене, усещаме го по тежките стъпки, през които отеква и собствената им агресивна самота, объркването, лутането и псуването в момент на тотален човешки хаос. Именно такава е и действителността на сцената на ZOOM зоната на театъра, която преживява и своята театрална премиера като пространство. А то е „абсолютният“ дом на двамата герои и трябва да се случи точно там – сурово, грубо и автентично.

Спектакълът „Дани и дълбокото синьо море“ е естествен порив за театър – чист, брутален, истински и много плътен. Младостта никога не е била толкова объркана и самотна, а лудостта – повод за среща на любов, каквато може да се случи само в момент на дълбокото осъзнаване, че смисълът е илюзорен.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на програма „Дебюти“ на Национален фонд „Култура“.

Входът за Zoom зона е през централното фоайе на театъра.